Калиакра

История

Най–ранните поселения на носа датират от 4 век пр.н.е., когато областта е била населявана от тракийското племе тиризи. Те дават и първото му име – Тиризис.

Античният географ Страбон, описвайки Калиакра, казва, че тук е била столицата на цар Лизимах, един от наследниците на Александър Македонски и управител на Тракия. Той криел в пещерите край носа несметните си съкровища, заграбени още при походите срещу Персия. В елинистичната епоха по-навътре към сушата е била построена втора крепостна стена, а в римско време тракийската крепост е разширена. През 341 – 342 година се дострояват кръгли кули, има вече външен и вътрешен град. Във втората половина на 4 век още по-навътре от края на носа е изградено трето укрепление с 10-метрови стени, дебели 2,90 м. При археологически разкопки, извършени през 20 век, на Калиакра са открити останките на антични и раннохристиянски некрополи.

През 5-6 век, според Хиерокъл, крепостта (вече под името Акре Кастелиум или просто Акра – нос) придобива значението на укрепено ядро срещу прииждащите варварски племена и е един от 15-те града на провинция Скития. През 513 г. край Калиакра се разразява битка между въстаналия военачалник Виталиан и византийския император Анастасий I. В следващите векове селището и крепостта се развиват, но според някои изследователи през 7 век настъпва упадък, защото славяни и прабългари не са проявили интерес за заселване на това място. В източници от 10 век се срещат имена Тетрасида и Тетрасиада; Тетрисиас, Триса, Тириза и Тириста.

Най-ранно датираната западноевропейска карта, в която се споменава съвременното наименование Калиакра, е тази на италианеца Петрус Весконте от 1318 г. В други италиански карти и съчинения от 14 век носът се описва и като Capo Calacria или Calacria. Немският оръженосец Ханс Шилтбергер описва носа като Калацерка, което произлиза от „καλός“ – красив/добър и „τσέρκι“ – обръч, като се има предвид трите стени на Калиакренската крепост. В състава на Българския военноморски флот от Първата световна война се е числял миночистачен катер с името „Калацерка“.

През 1402 г. влашкият войвода Мирча Стари завзема земите около Калиакра, но по-късно същата година отново е окупирана от османските войски. През 1444 г. до нос Калиакра спрели рицарските войски на полският и унгарски крал Владислав III Варненчик в похода си срещу Османската империя. В старите турски законници Калиакра се споменава като пристанище с митница Килагра или Челигра бурун.Най-голям разцвет Калиакра изживява през втората половина на 14 век, когато е столица на Карвунското княжество (деспотство) на българските владетели Балик и Добротица. То обхваща североизточните български земи, откъснати от централната власт. На името на Добротица е наречена и областта Добруджа, което е турското произношение на името му. Писмени сведения говорят за мощен средновековен град, в който владетелят сече собствени монети и превръща крепостта в църковно средище. Днес на носа има останки от крепостните стени, съхранени са още част от водопровода, баните и резиденцията на княза. Деспотите на Калиакра първи от родните владетели започват изграждането на военноморски флот. Галерите на Добротица участват в успешни бойни операции в Черно море. През 1393 – 1394 г. Карвунското княжество става едно от последните български владения, които попадат под османско владичество.

На 31 юли 1791 г. край бреговете на Калиакра се разразява най-голямата морска битка в Черно море. Руската ескадра, водена от адмирал Фьодор Ушаков разбива многократно превъзхождащата го турска армада на Хюсеин паша. С тази победа завършва Руско-турската война от 1787 – 1792 г. На носа е поставена плоча с барелеф на руския адмирал, а по повод 215 години от победата, на 10 август 2006 г. е издигнат и негов паметник. Монументът представлява фигура в цял ръст и е поставен на възвишение, от което се вижда морето.

Най-известната легенда е за 40-те български девойки, които завързват косите си една за друга и се хвърлят в морето, за да не попаднат в ръцете на османските поробители. Една от тях била Калиакра, на която е кръстен носът. Сега в началото на нос Калиакра има обелиск, наречен „Портата на 40-те девици“ в тяхна памет.

Другата легенда е за Свети Никола, покровителят на моряците. Светецът бягал от турците и Бог удължавал земната твърд под краката му, за да успее да избяга, като по този начин бил създаден и носът. В крайна сметка той бил заловен и сега там има изграден параклис, реставриран през 1993 година, символизиращ гроба му. На това място по време на турското владичество е имало и дервишки манастир, за когото се твърдяло, че съхранява мощите на турския светец Саръ Султук. Малък нос северно от Калиакра носи името „Свети Никола“.

Калиакра е една от първите защитени територии в България, обявен за природен резерват през 1941 г. Днес защитената зона обхваща сухоземна територия и акватория с обща площ 687,5 хектара. Калиакра е единственият резерват в България, включващ и защитена морска акватория.

Природният резерват има уникална природа и е единственото място в България, където се срещат степни тревни съобщества (степта Калекайря). През 1981 г. в морските пещери под носа все още се среща тюленът-монах. Тук могат да се наблюдават делфини, аристотелеви корморани, скален кос, папуняк, дебелоклюна чучулига, черногърбо каменарче и други редки видове, общо 32 вида птици по платовидната част и още 12 по скалните корнизи.

На север от Калиакра се намират две малки влажни зони – Болата и Тауклиман („Птичия залив“). Тук гнездят интересни водолюбиви птици – малък воден бик, малък гмурец, патици. Неизмеримо богати са тези места по време на прелет, когато повече от 150 вида птици спират за почивка и хранене. Околните скални масиви са убежище на бухала, белоопашатия мишелов, застрашени от изчезване влечуги, включени в Червената книга на България.